Средновековната танцувална чума.
През 1374 г., десетки села, разположени по река Рейн били обхванати от фатална психоза -заболяване, наречено танцувална чума или по научно хореомания. Стотици хора танцували по улиците в ритъма на нечувана от никого (освен, може би, от самите танцьори) музика. Те почти не яли и не спали, понякога в продължение на дни, докато разранените им до кръв крака, отказвали да ги държат.
След това чумата изчезнала- почти толкова внезапно, както и започнала.
Следваща епидемия се появява в Страсбург през 1518 г., когато една жена на име Трофеа внезапно излязла на улицата и започнала да танцува без да спира няколко дни. През седмицата към нея се присъединили още 34 души, а до края на месеца танцьорите се увеличили до 400. Десетки хора падали и умирали от сърдечен удар, инсулт или изтощение. И в този случай болестта си отишла внезапно.
Учените се опитвали да обяснят тази загадка. За известно време най-вероятното обяснение било, че хората са били отровени от хляб, заразен от халюциногенна гъба, която расте върху ръжени стъбла. При поглъщане тя причинява спазми, треска и делириум.
John Waller, професор по история в Университета на Мичиган, не е съгласен с тази версия – и в двата случая става дума само за танци, а не и спазми. С друга популярна теория, че жертвите са станали част от някакъв танцувален култ, за Waller също е неубедителна.
Професор Waller предлага своя теория: това са били масови психогенни (поради психическа травма) заболявания, причинени от страх и депресия. Двете епидемии са предшествани от глад, щети по реколтата, наводнения, които биха могли да се тълкуват като признаци на приближаваща библейска катастрофа. Ужасът от свръхестественото е могъл да вкара хората в някакъв вид транс.
Освен това танцувалната чума се свързва с името на Св. Вит – християнски мъченик, пред чиято статуя ако се танцува, според легендата, било възможно да се оздравее. Тоест идеята за танците вече била в съзнанието на хората. Всичко, което е било необходимо – един човек, който да започне този маратон.
Страсбургското психоогнище не е последното – през 1840 г. нещо подобно се случва и в Мадагаскар.
