Симбиоза

Вече не помня началото. Не помня как започна всичко. Колкото и да се опитвам, не мога да се върна толкова назад в спомените си. Може би тогава все още не съществувах или може би вече с годините започнах да забравям?!

Най-старият ми спомен идва от времето, когато бях още млада фиданка. Помня песента на птичките, лекия повей на вятъра и нежния тропот на сърните, които обикаляха около мен. Помня пролетта и колко прелестна беше тя, така ухайна и красива. Младостта ми бе пълна със спокойствие и радост. Слънцето ме заливаше с ласките си и дните изглеждаха безкрайни, пълни с живот и сигурност. Кухото вече сърце, което крия дълбоко сред клоните си, все още копнее по онези изгубени времена на щастие и безгрижие.

Помня и първата си среща с тях. Когато ги видях за първи път, бях дълбоко уплашена. Вече не бях младата фиданка от преди, но стъблото ми все още беше тънко, чупливо и клоните ми, протегнати към небесата, бяха невъобразимо далеч от това да ги докоснат. Бях едно младо дръвце и веднага се притесних, когато непознати за мен същества ме доближиха. Не приличаха на птиците или на сърните, с които бях свикнала.
Нито на мравките или на пчелите, които ме навестяваха. Не, те бяха много по-различни. Ходеха на два крака или поне се опитваха. Понякога не успява да се задържат и падаха. Но веднага след това ставаха и отново тръгваха, лъкатушейки, към мен. Беше изумително да ги гледам.

Дъхът ми спря, когато най-сетне стигнаха до мен. Обраха част от листата ми и взеха плодовете ми. След това си тръгнаха. Веднага се успокоих. Всъщност не бяха толкова страшни или поне така изглеждаше за момента. Идваха още няколко пъти при мен и всичко се повтаряше. Взимаха по няколко листа и ми събираха плодовете. Но след време забелязах, че вместо да ги ядат, те ги заравяха. Бяха наистина странни създания, но вече бях свикнала с тях. Започнаха да се крият под короната ми и да си почиват на сянката, с която ги дарявах. Бяха невероятни същества. Толкова упорити и необичайни. Бързо ги обикнах.

Изведнъж обаче безгрижната пролет от детството ми намери своя край. Дойде лятото.

Тогава осъзнах, че те не ме обичаха. Хората, както се бяха нарекли, ценяха единствено себе си. Те се интересуваха само от своите нужди, бяха водени от алчност и егоизъм. Това си личеше още от начина, по който се държаха един с друг. Постоянно се надпреварваха и водеха безброй безсмислени сражения само за да угодят на егото си. Бързо се убедих, че сърцата на хората бяха просто празни огнища, в които бушуваше огънят на тяхната суета и себичност, и за жалост щяха да погубят и нас в пламъците си.

Те започнаха да се възползват от мен и събратята ми. Използваха ни за направата на оръжия или пък си създаваха от нас какви ли не удобства: от дребни аксесоари до мебели и къщи. Използваха ни, за да осигурят светлина и топлина в своите мрачните и студени домовете. Използваха дори листата, смолата и плодовете ни за своя изгода. Изсичаха цели гори и не оставяха нищо по пътя си.

Аз успях да оцелея дори след невероятната им сеч, но не знаех колко още щях да издържа. Чистият въздух от детството ми вече бе само спомен. Сега небето бе станало сиво и навсякъде около мен витаеха отровни изпарение, оставени от машините и изобретенията им. За хората тези открития бяха най-великите им постижения, а за мен бяха просто един кошмар. Останах сама, събратята ми бяха изсечени отдавна, вероятно

от тях бяха създадени и тези машини, които сега бавно погубваха и мен. Животните също бяха изчезнали. Дали за храна или за направата на аксесоари, или просто за забавление, хората бяха избили и тях. Зелените поля от младостта ми бяха изчезнали. Сега на тяхно място имаше само кал и тук-там съсипана и разровена пръст. Хората бяха използвали земята за нещо, но не помнех за какво. Вече за толкова неща ни бяха използвали. Те бяха толкова чудати създания. Създадоха много, но повече разрушиха. Беше дошла есента и листата ми бяха упадали. Усещах как бавно загивах. Щях да съм тяхната поредна жертва. Тук преди кипеше толкова много живот, а сега цареше гробна тишина, прекъсвана единствено от крясъка на някой прелитащ гарван. Бях останала напълно сама с хилядите си тъжни спомени и безмълвната си болка. Зимата идваше скоро и носеше обещания за дългоочаквания мир.

Зимата дойде, но вместо покой ми донесе точно обратното – човек. Видях силуета му измежду падащите снежинки. Чувах как белият сняг скърцаше под обувките му и виждах следите, които оставяше. Цял живот гледах следите, които хората оставяха след себе си. Този надали щеше да бъде различен. И той щеше да унищожи всичко по пътя си. Само аз останах жива сред развалините от детството си и той бе дошъл да отнеме и моя живот. Бях го приела. Хората носеха само гибел, и, след като живях толкова дълго сред тях, трябва да си призная, вече очаквах с нетърпение края си.

Донякъде му бях благодарна, че най-накрая щеше да ме избави от мъките ми, смъртта бе за предпочитане пред самотата и каква по-голяма самота от това да си последна от вида си, но въпреки това, дълбоко в душата си го мразех. Мразех хората до последната треска в тялото си. Те бяха унищожили всичко. Събратята ми, дома ми, бъдещето ми. Люта ненавист започна да ме изгаря. Пареше повече и от пещите, в които хвърляха приятелите ми. Пареше повече и от изгубените спомени от детството ми. Пареше повече и от мисълта, че преди години, толкова много години, им бях помогнала, бях им дала от плодовете си, бях ги приютила под сянката си, бях им се доверила. Сега оставаше да си изтърпя наказанието.

За моя безкрайна изненада човекът така и не ми направи нищо лошо. Не се опита да ме отсече, нито да отреже клоните ми. Напротив всеки ден се грижеше за мен и се опитваше да ми помогне. Мажеше раните ми с някакви странни мехлеми и често обръщаше почвата около мен, за да мога да дишам по-добре. Бях отслабнала от дългите години на страдания и трудности. Ако не беше той, надали щях да оцелея през суровите месеци на студ и недоимък. Отново се убедих в едно – хората наистина бяха безкрайно чудати същества. Вместо да ме погуби, човекът ме спаси.

Той се държеше толкова мило с мен. Беше безкрайно грижовен и добър. Винаги ме обсипваше вниманието си. Не ми трябваше много, за да го осъзная. Той също беше останал сам. Явно и неговите събратя бяха загинали. Останах изумена. Никога не се бях замислила, че в разрухата си хората щяха да погубят и себе си. Но тогава всичко ми се разясни. Нима моят дом, който не спряха да ограбват и опустошават, не беше и техен. Нима и те не дишаха замърсения и пълен с отрови въздух. Нима и те не търпяха адските суши и горещини, които бяха причинили. Тогава всичката ми омраза спрямо човека изчезна. Сред останките на моите събратя лежаха и неговите.

Ние бяхме едни от малкото оцелели. Крайно време беше заедно да се борим за бъдещето си. Нямаше как да се спася без негова помощ, това ми беше ясно, но и той не можеше без мен. Започнахме да си помагаме. Той ме пазеше от студа и болестите, а аз се опитвах да

прочистя въздуха около нас и да му дам каквото мога. Сътрудничеството бързо улесни живота и на двама ни. Изведнъж бъдещето не изглеждаше така мрачно, както преди. Надеждата отново покълна в сърцата и в мислите ни. И двамата зачакахме трепетно да дойде отново пролетта.

Жанин Фахд Ал-Шаргаби, 15 години

loading...

OБЩИ УСЛОВИЯ ЗА ПОЛЗВАНЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА САЙТА Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации, без предварително писмено съгласие на редакцията; чл.24 ал.1 т.5 от ЗАвПСП не се прилага; неразрешеното ползване е свързано със заплащане на компенсация от ползвателя за нарушено авторско право, чийто размер ще се определя от редакцията.