Хора като нас, които вярват във физиката, знаят, че разликата между миналото, настоящето и бъдещето – е само една устойчива илюзия
Авторът на концепцията за биоцентричната Вселена, професорът в Института за регенеративна медицина Робърт Ланца и астрономът Боб Бърман обясняват, че границите на нашето съществуване са илюзия, защото в един свят, където времето и пространството са само инструменти, организиращи потока от информация, въпросът „дали съществува смъртта“ няма смисъл.
Тук ще ви разкажем какво се случва, след като умрете. Шегата настрана. Добре, това не е толкова сериозно, защото всъщност вие не умирате.
Първо, нека да обобщим научното разбиране за смъртта: в действителност, вие издъхвате и това е краят на всичко. Това мнение е популярно сред интелектуалците, които са горди от факта, че доста твърдо и реалистично гледат на нещата и избягват страхливото убежище в духовния „опиум“ на Карл Маркс – вярата в задгробния живот. Този модерен поглед не е най-забавният.
Но в нашата теория за Вселената, която се нарича биоцентризъм и съгласно която животът и съзнанието създават реалността около тях, няма място за смъртта като такава. За да разберем напълно това, ние трябва да се върнем към теорията на Алберт Айнщайн за относителността, една от основите на съвременната физика. Заключението на Айнщайн за това, че миналото, настоящето и бъдещето не са абсолютни стойности, разрушава идеята за неизменността на времето. Както отбелязва физикът Джулиан Барбър:
„Ако се опитате да вземете времето в ръце, то винаги изтича през пръстите ви. Хората вярват, че време има, но не могат да получат достъп до него. Мисля, че те не могат да получат достъп до него, защото то въобще не съществува. „
Той и много други физици разглеждат всеки един момент като единен, завършен и съществуващ сам по себе си. Ние живеем в последователност от реални моменти, които Барбър нарича „nows“ (нещо като сегашности).
„Имам ясното усещане, че нещата имат определена позиция по отношение едно към друго. Опитваме се да се абстрахирам от всичко, което не можем да видим (пряко или косвено), и просто да запазим идеята за съвместно съществуване на много неща по едно и също време. Това са просто „множество сегашности“ – нищо повече и нищо по-малко „.
В действителност, колегата на Айнщайн, Джон Уилър (който популяризира думата „черна дупка“) също предполага, че времето не е фундаментален аспект на реалността. През 2007 г. експериментът му с „отложеният избор“ показва, че бихте могли със „задна дата“ да повлияете на миналото, променяйки частицата на светлината, наречена фотон, в сегашно време.
Когато светлината преминава през пролука в експерименталната установка, тя трябва да се реши как да се държи – като частица или като вълна. След това (след светлината е преминала през пролуката) ученият може да изключи или включи ключа. Това, което ученият прави в този момент, със заден момент определя как се е държала частицата, когато е преминавала през процепа.
Тези и други експерименти показват, че течението на времето е илюзия. Но как можем да чувстваме свят, в който няма време? И какво ни говори това за смъртта?
Биоцентризмът хвърля известна светлина върху тези въпроси. Вернер Хайзенберг, който има Нобелова награда за физика и е един от основателите на квантовата механика, веднъж казва:
„Съвременната наука днес повече от всякога, благодарение на своята природа сама е принудена отново да повдигне въпроса за възможността за разбиране на реалността на психичните процеси.“
Оказва се, че всичко, което виждаме и изпитваме – е само водовъртеж от информация, който бушува в главите ни. Ние сме не само обекти, които са включени в определена външна матрица, тиктакаща „някъде там.“ По-скоро, пространството и времето са инструментите, които умът ни използва, за да ги свърже заедно.
Разбира се, докато четете това, вие преживявате „Сегашности“. Но имайте предвид: от гледна точка на вашата прабаба, вашите „сегашности“ съществуват в бъдещето и, а тези „Сегашности“ на нейната прабаба съществуват в миналото и. Думите „минало“ и „бъдеще“ са само идеи, отнасящи се за всеки наблюдател.
Тогава какво се е случило с вашата прабаба след смъртта й? Да започнем с това – тъй като времето не съществува, не може да има и „след смъртта“, с изключение на смъртта на физическото и тяло в настоящето. Тъй като всичко – това са просто множество „сегашности“, не може да има абсолютна матрицата на пространство/времето, за разсейване на енергията и – за нея е просто невъзможно да „излезе“ някъде другаде.
Мислете за това като за един от онези стари грамофони. Информацията от записа се превръща в триизмерна реалност, която можем да почувстваме в определен момент. Всяка друга информация на записа съществува само като потенциал.
Всяка причинно – следствена история, която води до опита на „Сега“, може да се разглежда като „минало“ (т.е. песни, които са изпявани преди, навсякъде, където има игла), както и всички събития, които са последвали в „бъдещето“; тези паралелни „сега“ са наречени суперпозиции. По същия начин състоянието преди смъртта, включително текущия живот със спомените му, се връщат в суперпозиция – в частта от записа, която е само информация.
Накратко, смъртта всъщност не съществува. Вместо това, в момента на смъртта стигаме до въображаема граница на самия себе си, до границата на гората, където, както в старата приказка за лисицата и заека, те си казват Лека нощ един на друг.
И ако смъртта и времето са илюзии, те също така са непрекъснати в съединенията на тези „Сегашности“. Къде тогава се намираме ние? На стъпалата, които могат да се смесват и разбъркват на всяко място, като тези, „на които Хермес спечелил на зарове срещу Луната, че Озирис може да се роди“, както отбелязва Ралф Уолдо Емерсън през 1842 г.
Айнщайн е знаел това. През 1955 г., когато един от близките му приятели Микеле Бесо умира, той пише:
„Сега той напусна този странен свят малко по-рано от мен. Това не означава нищо. Хора като нас, които вярват във физиката, знаят, че разликата между миналото, настоящето и бъдещето – е само една устойчива илюзия“.
