Веднъж Безумието поканило на чай приятелите си. Всички дошли, било забавно, пеене, танци, и след това торта. Безумието предложило да поиграят на криеница:
– Ще броя до сто, а вие ще се скриете. Първият намерен ще брои отново до сто.
Всички се съгласили, освен Страхът и Мързелът.
– Едно, две, три … – започнало да брои Безумието.
Паниката се скрила първа, където и паднало.
Радостта хукнала през градината.
Тъгата се разплакала, мислейки за непостоянството на живота.
Завистта се вкопчила за Ликуването и се скрили зад високите скали.
A Безумието брояло.
Отчаянието се отчаяло, тъй като Безумието вече преброило до деветдесет и девет.
– Сто! – креснало Безумието. – Търся ви!
Първо намерило Любопитството, то надничало, надявайки се да види кой ще бъде открит първи.
Безумието открило висящото на оградата Съмнение, то висяло на оградата, колебаейки се от коя страна е по-добре да се скрие.
Всички били намерени, а Любопитството изведнъж попитало:
– А къде е Любовта?
Всички започнали да я търсят. Безумието стигнало далече и изведнъж се озовало в прекрасна розова градина.
В храстите прошумоляло нещо. Безумието разгърнало клоните и чуло вик.
Това била Любовта, тръните на розите изболи очите и. Безумието започнало отчаяно да кърши пръсти, молило за прошка на колене, и дори обещало на Любовта да я обича завинаги да остане завинаги с нея.
Любовта му простила и се съгласила. И оттогава сляпата Любов и Безумието винаги вървят заедно …
