През зимата на 1941-а Сталин повече по инстинкт, отколкото по разум, се обръща към стойността и потенциала на руската православна църква. И благодарение и на това прозрение СССР побеждава хитлеристите
Преди последния съвет на лидерите на страните от ЕС се питах дали те ще изразят отношение към срещата на папа Франциск и руския православен патриарх Кирил. Защото те двамата, от международното летище на Хавана, изразиха становища за днешния ден на света, които би трябвало да са предмет на не по-малка тревога и за лидерите на ЕС. Но от съвета към срещата в Хавана – нито поглед, нито дума. Не е изненада.
Католическата и руската православна църкви нямат място в публичната дейност и позиции на модерните бюрократи-политици, или политици – бюрократи, които са управляващата върхушка на ЕС. Така както няма практика християнството да бъде споменавано като основата, на която се е формирала европейската цивилизация. Всъщност, като гледам мястото на което управляващите днешния ЕС поставят християнските църкви, стигам до убеждението, че има нещо общо в отношението им към религията, с това, което е било в първите две десетилетия на сталиновото управление в СССР.
Разбира се, никой от управляващите в ЕС не забранява религията и църквите, не унищожава физически църковни служители и храмове, както е било в СССР. Но в ЕС, зад фасадата и със средствата на упорито налаганото гледище, че религията е въпрос само на лична позиция, виждаме, че се постига същия резултат, който е мотивирал и отношението към религията на сталинската партийна номенклатура.
Религията и християнските църкви, с целия им товар от мисловно наследство и традиции, зачитани от вярващите, са извадени извън терена, на който управляващата ЕС съвременна бюрокрация развихря своята „цивилизаторска“ дейност. За да не се пречкат и препъват бюрократите.
Така е било в Москва, така е днес в Брюксел и в останалите столици на ЕС.
Но християнската религия, както в съответни степени и другите, имат едно качество и отговарящ му потенциал, с които никоя управляваща бюрокрация не може да се мери. Впрочем, затова именно и хората, в определен момент от историческия си път, са изградили, и продължават да градят, религиозни мисловни системи. Религията, в случая с Европа – християнската, благодарение на универсализма си, както и на интимния си досег до личността на всеки вярващ, има изключителен потенциал за мобилизирането на силите на цялото общество, за да бъде надделяна една смъртна заплаха.
Сталин е оставил спомен в историята как жестоко е изхвърлил от социалната сфера – за да не пречи на „творчеството на партийните бюрократи“ – руската православна църква през 20-те и 30-те години на миналия век. Но пак Сталин е помнен затова, че през зимата на 1941 година, пред смъртната опасност, която хитлеристките войски представлявали за съветските народи, той – предполагам повече по инстинкт, отколкото по разум – се обръща към стойността и потенциала на руската православна църква. И благодарение и на това сталиново прозрение, СССР побеждава!
Ако гледаме днешния ден на ЕС, виждаме проблеми от икономически и социален характер, сблъсъци на партийни или държавни интереси, финансови спорове и предизборни сметки, лични успехи или драми. Но гледан ЕС в светлината на предвидимото за следващия половин век, той, и всъщност и Европа с него, са не на прага, а вече вътре в конфликт, който е не по-малко опасен от хитлеровата армия за СССР през 1941 година.
Ще го кажа така, както го казват ислямски пропагандисти: до две десетилетия ще бъдат необходими, за да бъде изградено единодействието на ислямските сили, в последващите две-три десетилетия ислямът ще завладее Европа!
Не търся да внуша, че ислямът сам по себе си е някакво зло. Ислямът възниква като противопоставяне на християнския свят и копира в много християнството. Малко са в действията на исляма нещата, които, не са били вършени под християнски хоругви, в един или друг момент от историята.
Но затварянето на очите пред факта, че ислямът днес е знаме на конфликта, обект на който е земята и цивилизацията на Европа, е пагубно в две направления.
От една страна, по този начин се лишават от подкрепа силите в ислямския свят, които желаят една еволюция на исляма в модерното време по други пътища и с други средства. И – от друга страна, която е и най-важната за нас – с подобна позиция ЕС и Европа като цяло се лишават от онази решаваща сила и потенциал, които носят в себе си християнската религия, християнските църкви. И това може да изиграе съдбовна роля в геополитическия конфликт.
На Европа, на европейската цивилизация, е нужен днес един лидер, който да повтори – по разум, или по инстинкт – жеста на Сталин към руското православие, обръщайки се към християнските църкви и подавайки им ръка за обща отговорност за европейската съдба. Днес, защото утре може да бъде късно.
* Владимир Борисов Костов е български журналист и дисидент.
Автор е на автобиографичната книга „Българският чадър“, в която разкрива подробности около убийството на писателя Георги Марков. Работи във вестник „Работническо дело“. Счита се, че е бил кадрови офицер от ДС.
През юни 1977 получава политическо убежище във Франция, където започва да работи като журналист и говорител на Радио Свободна Европа.
На 26 август 1978 г. в Парижкото метро срещу него е извършен атентат и той е прострелян с 1,7-милиметрова капсула, съдържаща бавнодействаща рицинова отрова, която обаче не се разпръсква.
