Това се случи преди около пет години, новата 2022 г. чукаше на вратата. Работех като куриер и транспортирах товари до друг град. Никога няма да забравя онази декемврийска нощ, лицето и очите на онзи скитник, който се качи тогава в колата ми.
Вече четири часа карах по магистралата. Странно, но този ден изобщо нямаше насрещни коли. До града оставаха 10-15 километра. Обадих се предварително и направих резервация в местен хотел.
Много уморен, борейки се със сънливостта, мечтаех бързо да стигна до хотела и да се отпусна на удобното и меко легло в стаята си. Докато карах нагоре по пътя, се появиха първите светлини на малък град. Но пътят отново тръгна надолу и светлините бяха закрити от стена от дебели и високи дървета. Непрогледен мрак и само дългите светлини на фаровете осветяваха неравния път.
Запалих цигара и отворих леко прозореца. Навън беше ужасно студено. А ситният сняг полепна по предното стъкло, правейки видимостта още по-лоша. След като допуших цигарата, протегнах лявата си ръка към отвора между стъклото и вратата и онемях: отстрани на пътя се появи силует на мъж, който махаше с ръка. Изгасих лампата в колата, за да го огледам по-добре. Да, по дяволите, беше мъж!
Какво, по дяволите, прави той тук?
Като намалих скоростта си до 40 км/ч, започнах да се приближавам. Непознатият, прегърбен и свит от смразяващия вятър, продължаваше да маха с ръка. Две мисли се бореха в мен: първата беше да мина с колата, ами ако беше бандит или друг опасен човек, втората – ами ако беше просто нещастен скитник, който мръзне на улицата. Но все пак?.. Какво, по дяволите, прави посред нощ Бог знае къде? – Вече го казах на глас. На свой риск и все пак спрях.
Фигурата започна бавно да се приближава към колата.
След като заключих всички врати, отворих прозореца от страната на пътника.
– Кой си ти и какво правиш тук? – попитах непознатия.
Нямаше отговор. Включих светлината в кабината и видях лицето му: беше лице на старец и излъчваше синкаво-тъмен цвят. Зениците едва се виждаха изпод белите вежди.
– Извинете, бихте ли ме закарали? Непознатият най-накрая проговори. – Изобщо не съм за далече.
– Отиваш в града?
– Не, не, много по-близо.
-Ами ако си някакъв избягал престъпник или бандит, казах му.
– Не, какво говориш! Аз съм просто бедна душа, заседнала на този път.
Отключих вратата и го пуснах в колата.
-И така, в края на краищата, ако не си за града, тогава къде да те заведа?, попитах скитника.
– Не се тревожи, добри човече, трябва да минем само няколко километра.
Изпаднах в лека паника и прегледах опциите в главата си. Е, какво може да има в тези няколко километра… къща, хижа… какво? Ами ако приятелите му ме чакат там?.
– Как се казваш? – внезапно попита старецът.
„К-Коста“, заекнах леко.
– А аз съм Николай Иванов – отговори той, – добре… да се опознаем – изхриптя непознатият.
Останалите 5 минути карах мълчаливо, когато изведнъж скитникът каза: Спрете тук.
Много се изненадах, но наблизо нямаше нищо. Все същата черна писта и тъмна гора. Край пътя имаше само една пейка, която случайно видях на фаровете.
-Е, благодаря ти, Коста, старецът с мъка започна да става от пътническата седалка.
— Няма за какво — промърморих аз.
След като затворих вратата, започнах да наблюдавам моя странен спътник: след като направи няколко неудобни стъпки, той седна на същата пейка и сякаш замръзна.
Какво прави, защо не ходи никъде? Може би просто е луд. Всичко това ми се въртеше в главата. Омръзна ми да го гледам, дадох колкото мога газ и потеглих.
Пристигнах в хотела сутринта. И тази ситуация постоянно се въртеше в главата ми. Без да се съблека, се строполих на леглото и спах до един часа следобед.
Телефонът ме събуди. В другия край беше моят спътник Валери. Разказах му всичко за странния спътник.
-Ти съвсем ли си луд, възмути се спътникът, „ти изобщо знаеш ли какъв ценен товар караш?
Може би си късметлия, че си жив… И така, отиди в базата, предай товара и си свободен.
След като успешно доставих товара и си починах добре в стаята, се върнах обратно.
На дневна светлина неравният път се виждаше ясно. Изведнъж погледът ми беше привлечен от пейката, която видях вчера.
Бавно спирайки отстрани на пътя, дълго време мислих дали да изляза или не. Вчерашната ситуация беше ужасяваща. Но все пак излязох.
Чудя се къде отиде този човек. Продължих да мисля. За Николай, както той се наричаше.
Вече се приготвях да се върна в колата, когато с крайчеца на окото си забелязах прашен венец, поставен на стълб. До пейката. А на стълба некролог: Николай Иванов и годините на живота му: 1930-2005.
Изтръпнах. По гърба ми пробягаха тръпки. Веднага скочих в колата и настъпих газта. Оттогава не съм минавал повече по този път.
Интернет
